За баба Ванга всички знаят. Известна е по цял свят. За пловдивчанката Мариана Бонекова вероятно малцина ще се сетят. А тя има същите заложби като петричката пророчица. Убедил съм се лично. Ще ви припомня за нея.

Динко ПЕТКОВ
Годината е 1993-та. Бях главен редактор на вестник „Пловдивски новини“. Един ден една от журналистките ме пита дали имам такъв и такъв здравословен проблем, който се проявява периодично, както и за нещо, свързано с казармата ми. Разказа, че била на вечеря в ресторант „Малкият Бунарджик“ . Появила се млада жена. Много особена. Седнала-неседнала, обърнала се към нея и й казала: „Аз познавам вашия шеф! Казала й за какъв проблем имам със здравето. После продължила: „А в казармата…./отново споменала за нещо, което никой, освен мен, не знаеше./
Бях шокиран. Отрекох, че това, което, което са й казали, е вярно. А беше абсолютно точно.
Нямаше как тази жена да е знаела тези неща за мен, след като единствено аз знаех за тях. Ако, да речем, журналистката ми беше в час, могла е по някакъв начин от нея да изтегли такава информация. Не, не знаеше. Изумително беше, че само това е казала за мен, нищо друго.
Накарах да я извика в редакцията. Дойде. Съвсем млада, светла, с проницателни…рентгенови очи. Още неседнала, казва: „Ние с вас сме били съседи!“. И допълни: „До Водната палата!“. Нов шаш.
Навремето младоженците си наемаха квартира, където да се регистрират за кандидатстване като младо семейство за общинско жилище. Бяхме наели две стаички до Водната палата. Но дори не отидох да ги видя, отказахме се. Но Бонекова знаеше за тази „тайна“ квартира.
Докато разговаряхме с нея, станаха още случки, които доказваха, че има качества на…баба Ванга.
Влезе секретарката ми да поднесе кафета. „Я виж какво се е притеснило момичето! Спокойно, бе, спокойно, какво толкова страдаш, ей сега ще се обади, да, ще ти се обади!“, обърна се Бонекова към нея. Оказа се, че любимият не й се обаждал отдавна, все едно, че бил изчезнал. Още беше при нас, когато в нейната стая иззвъня телефонът. Тя отърча да вдигне. Беше…той!
Дойде стар приятел в това време. Запознаха се. Тя моментално го запита: „Някой болен от сърце да е у вас?“. Той отрече. Так пак повтори, но отново й отвърнаха, че такъв няма. Оказа се, че точно когато го е питала, баща му получава инфаркт и умира. Във вилата им, на 50 километра от Пловдив.
Разчу се в редакцията какъв феномен се е появил. Един след друг взеха да идват хора от екипа. Всички бяха като мен – потресени. Познаваше им.
Написахме репортаж за Бонекова. Отзвукът беше невероятен. Секретарката взе да записва желаещите да се срещнат с нея. Ако тогава е била пролетта на 1993-та, записалите се да ги приеме бяха чак до…есента на следващата година. Съгласи се да се среща с тях. В дома си на ул. „Карл Маркс”. Живееше в блок на втория етаж. Хората чакаха да ги приеме, наредили се на стълбището. По 3-4-ма на ден се бяхме разбрали, че ще могат да ходят при нея.
Започнаха да ми се обаждат за ходатайство да ги приеме извънредно.
Звънна ми секретарката на един топ банкер. Видяха се насаме в кабинета му. Когато тя си тръгна, Бонекова сама ми каза: „Ще черпи!“. „Защо?“, попитах. „Ами ще се жени за шефа си!“. „Че той е семеен!“, реагирах. „Е, ще се разведе!“. Така и стана. Още са семейство.
Обади ми се позната от бившата ми работа. „Трябва спешно да я видя. Да ми каже дали ще си върна мъжа!“. Този път присъствах и аз. Бонекова я подхвана още от вратата, карайки й се: „Дошла да пита за мъжа си!Ами ти си същата, какво сега ревеш за него!“. „Не е вярно, още го обичам, вярна му съм!“, през сълзи заяви дошлата да научи ще се върне ли половинката й. „Айде стига си лъгала, има някой в бяло около теб, да, в бяло, с него си!“. „Не, не, обичам мъжа си!“, настоя жената. После си призна, че се хванала с някакъв готвач. И мъжът й разбрал.
Впечатляващо беше, че ако някой имаше здравословен проблем, тя не казваше, че трябва да започне да пие, да речем някакви прахчета или пък разни бабини илачи. Винаги нареждаше: „Запиши си. Отиваш при д-р…., в болница…., кабинет... Той ще те оправи!“. Изумителното беше, че имената и на докторите, и на болниците бяха реални. Някои в Пловдив, други в София или Стара Загора. Все едно че знаеше поименно стотици лекари. Спомням си на една от потърсилите помощ й се тросна, тъй като неуспяла да запише как се казва лекарят, при когото трябва да отиде: „Браво, бе, не си го записала, ами аз откъде да го знам, че да ти го кажа точно при кой!“. Сякаш казваше името на съответния доктор и информацията веднага й се изтриваше от главата. Винаги, обаче, така реагираше, ако нещо се отнасяше за здравето – пращаше при конкретен специалист.
Идваха при нея главно за здраве и любов. Случайни хора. И видни пловдивчани. Всички си тръгваха ошашавени.
Какво стана по-нататък?
Леля Ванга, която познавах покрай вестника си „Пирински новини“, приемаше хората на специално място – в къщата си в Рупите. За нея се грижеше специална жена. А и други. Тя говореше най-често нервно, все едно че се караше. Ядосваше се лесно от такива, които й опонираха. Същата беше и Мариана Бонекова.
Идваше всеки ден в моя кабинет в редакцията. Стоеше дълго. През това време трябваше да й се обръща внимание. А аз бях зает. Вече имах три всекидневника. Колегите ми и те бяха с ангажименти. Нямахме време за нея. Даже взе да ми пречи.
И Бонекова си тръгна.Спря да приема хора. Изчезна. Къде – не знам.
Толкоз години минаха, не съм чул нищо за нея. Че не е една от стотиците ментета и пишман гадателки и пророчици – гарантирам. Нали лично се убедих в това.
Беше пловдивската баба Ванга.