Драматична е историята на българската овца. Със славно минало, днес тя е подложена на геноцид от пакостната държавна политика. Високите цени на фуража и ниските на млякото принудиха стопаните да затворят фермите. По Великден ще ядем агнешко от Нова Зеландия. Млякото за козунака също е вносно. Няма го Верди да оплаче в реквием злощастната съдба на българската овца!
Росен ТАХОВ
Тя е сред най-древните одомашени животни. Траките гледали в кошарите си примитивния „цигай“. С витиевати рога и груба вълна, породата е много близка до дивия муфлон. Нейни потомци са каракачанската и медночервената шуменска овца. Каракачанската е планинска, а шуменската пасе в Добруджа.
Там е въртяло гега Медвенското овчарче, бъдещият Захари Стоянов. Той е първият хронист на поминъка. Неговите „Записки по българските въстания“ не започват с революционен епизод, а с пространно изложение за битието на някогашните чобани.
„Най-богатите от тях, повечето котленци - пише Захари, - имат 1000-2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средна ръка, от 200-300, а най-сиромасите от 25-100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10-15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“...“
Заможните имали „къшли“, в които се събирали дружини по десет-двадесет човека. Живата стока била от 5000 до 12000 глави добитък, разделени на „сюрии“. На кочовете викали „празове“, а овцете за доене били „сагмал“. След като ги отбият, агнетата стават шилета. Негодната стока е „яловина“.
„Одаджията“ е изборна длъжност. Издигнат с вишегласие, той не ходи с овцете. Меси хляб и готви на дружината. Както в казармата, готвачът е на почит и уважение.
„Това отсъствие - сочи Захари - си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.“
„Всичките разноски и приходи, направени подир овцете - продължава летописецът, - разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т. н. Същото това става и с приходите.“
Има и „хак“, който е четири процента на сто овце. По-бедните го вземат от богатите като няколко глави добитък.
„Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение“, отбелязва Захари Стоянов. „Забележително е и това - анализира той, - че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, наместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече.“
Лъжливото и щастливото овчарче са вградени в българския фолклор. Лъжливото лъже, че са го нападнали вълци, докато бедата наистина го връхлита. Малцина знаят историята на щастливото. През 1934 г. списание „Наука и живот“ съобщава:
„Според проверени сведения и у нас - в България, преди 1-2 години е намерено в Берковско от едно овчарче случайно златен къс, който е тежал над 500 гр.“
Друго щастие сполетя шофьор от Кьолн през 2010 година. Не камък, а живо агне падна пред колата му. От мост, по който вървяло стадото. Швабата обаче не беше пастир да прибере небесния дар в кошарата.
Сега търговията с месо е в ръцете на далавераджии. Сменят етикетите и пробутват новозеландското агнешко за българско. „Отваряй си очите, Стефче!“, инструктира жена си един приятел.труд