Сънувах кошмар. Аз ще съм новоизбраният пловдивски кмет на изборите след две години. Сегашният ще се отърве. Да бях попаднал в съня си на някой от врящите казани на ада, нямаше толкова да бъда ужасен. Все щях да изтърпя. Ама да съм градоначалник – такова мъчение не пожелавам и на този, когото най-мразя. И то да кметувам в Пловдив. Поне да беше на някакво китно афганистанско градче.
Динко ПЕТКОВ

Още владиката не беше прогонил злите сили от кметския ми кабинет, когато под прозорците се чуха гневни скандирания: „Искаме си маймуните! Върнете ни крокодилите! И ние да се радваме на хиени!”. За добре дошъл са ми спретнали граждански протест. С искане още на другия ден да отворя новостроящия от вече 20 години зоокът. Погледнах през прозореца. Народ, народ – чак до Римския стадион. Видях и няколко познати сред митингуващите. И те искат маймуни и крокодили. Като знам какви маймунджилъци им правят вкъщи жените, с какви крокодилски усти са, бетер хиени, чудя им се не им ли стигат. С такива дюдюкания отвън не мога грам кметска работа да свърша. Мислех да започна с пробива под Централна гара, но завършването му го отложих за догодина. С обходните колектори – също. Ремонтите на знаковите булеварди ще изчакат. Хората искат зоокът.
Наредих на секретарката си да ми направи списък на общинари, които са големи маймуни, как от тях зависило какво ще се случва в общината и леят крокодилски сълзи, че от работа не можели любовник да си хванат. Стават хиени, като не им се вдигнат всеки месец заплатите. Командировах ги още от утре за по три месеца в недостроения още зоопарк като и.д. маймуни крокодили и хиени. Единият от зам.-кметовете ми се прави на лъв, пращам там и него.
Канех се веднага да се заема с разрешаване на проблема с трафика в града. А на бюрото ми гледам план сметка колко ще струва на общинската хазна борбата срещу комарите и кърлежите. Предвиждат се милиони. И то само относно комарите. За кърлежите ще трябва да се тегли общински заем.
Взех кардинално решение. В Пловдив почти всеки е ловджия. По-малко партии има, отколкото ловни дружинки. Звъннах им с молбата да се включат в борбата с паразитите: „Все сте отбрани авджии. Правете хайки. Изкусни стрелци сте. Отстрелвайте поголовно комари и кърлежи, мамка им. После ги носете в районните кметства. За убити сто екземпляра районните кметове ще ви раздават ваучери за безплатно паркиране където си пожелаете!” Съгласиха се. Неотстрелян комар и неунищожен кърлеж няма да останат под тепетата.
Кошмарът ми като нов кмет обаче продължи. Не може да се събере Общинския съвет на сесия, едно решение няма как да гласуват. Връзват ми ръцете. Оправдават се, че са избрани от хората и единствено на тях ще им служат цял мандат. Ще ходят на сесия, само ако им остане време. От сутрин до мръкване щели да обикалят града. Да следят лично тормозят ли се още данъкоплатците с градския транспорт. Сами ще висят по спирките, ще се качват на градските автобуси. Ще преглъщат благословиите на кондукторите. Така намъчилите се пловдивчани ще им вярват, когато им казват „Ние сме едни от вас!”.
В съня-кошмар попаднах и на улиците в Кючука. Мале-мила. Помислих си, че съм в някое затънтено село. Освен волски каруци, автомобили няма как да използват уличната инфраструктура. Ремонт до ремонт. Дупка до дупка, кратер до кратер, червен светофар до червен светофар, кърпеж с тиксо до кърпеж с тиксо.
Поне парковете и междублоковите пространства бяха облагородени. Районният кмет, като виден специалист по парниците, е тупнал парник навсякъде, където е имало зелена площ. Кючупарижани няма нужда да ходят на Събота пазара. Влизат в парника и си късат я доматчета, я зелки, я зелен фасулец.
Вцепенен съм. Изкарах една кошмарна нощ като кмет на Пловдив. Не смея вече да заспя. Какви ли градоначалнически мъки още ме очакват в съня ми.