Вдигнал съм бялото знаме. И в Пловдив, и в България, и по света ври и кипи в момента, а на мен вече ми е все едно. Какви са причините за тази моя обзела му социална темерутщина!? Следва да са трите традиционни за такова състояние. Фатална Жена. Финансови кахъри. Закъсване със здравето. При мен обаче не е нито една от тях.
Динко ПЕТКОВ
Относно жените - на години съм. Минало ми е времето за Ромео и Жулиета. От цуни-гуни ми е останало само гунито. Семейно съм добре. Цяла седмица съм сит, като ми сготвят тенджера с леща яхния. Ако ми предложат супник, пълен с черен хайвер, ще предпочета лещата.
С парите свързвам двата края. Особено сега с преминаване на еврото, ще остана под евро. Досегашните ми месечни доходи от 1500 лв. пак ще са толкова, ама вече ще бъдат 1500 евро. С тях ще ми е широко около врата.
Здравето ми не се лашка между ниско и високо кръвно, между повишена и понижена кръвна захар. Карам си с една хронична заушка отдавна. Други болежки нямам. Е, сърцето от време на време се обажда – пулсът ми, например, се учестява неудържимо, когато гледам Цър Пър по „Ергенът: любов в рая!” или от напрежението, че вече дават 120 епизод от турския сериал, а главните герои още не се женят и е неясно кой кум, кой свят.
Вдигнах бялото знаме само по една причина. Свърши ми състрадателността. Взе да се заменя с възмущение и гняв, характерни за недоволните граждани, които ходят на импровизираните протести на триъгълника на властта или пред паметника на Съединението.
Досега бях много състрадателен, например, към кмета на район „Южен”. Подкрепях с цялата си душа. Негодувах срещу оценките на повечето кючукпарижани, че бил случайник. „Не си гледа оранжериите, ами се натиска да кметува. Не ни върви и не ни върви на районни кметове. Тоя сигурно още пита откъде да мине, че да стигне до кметството си!”, одумват го явно или зад гърба му.
А той като един Левски обикаля из Кючук Париж. Призовава да се създават граждански комитети на недоволните от местната власт. Не подгъва крака, няма време да пие едно кафе, поднесено му от секретарката. Държи всеки ден да е сред хората. Очи в очи. Интересува се какво ги тормози, какви са кварталните им въжделения, дали са забелязали, че някъде все още има дупки по улиците, „Как е, как е, първата ми работа беше въздухът в „Южен” да е като на хижа „Здравец”, дишайте с пълни гърди!”, не крие райкметската си гордост той. Като спец по оранжериите, обещава на всяка тераса да монтира оранжерия за лично ползване – я доматки, я червена капийка да си осигуряват хората.
„Абе, и при тоя кмет нищо не е мръднало. Бъра-дъра само!”, коментират дори и гласували за него. Никакво състрадание към напъните му. Ама и при мен взе да липсва такова състрадание. Почнах да се нервя. Да не се провиквам: „Долу райкметът!”, реших по-добре като гражданин да вдигна бялото знаме.
Състрадавах и на пловдивските депутати. „Уж от различни партии, а от един дол дренки. Хвани единият, удари другият! Даже не им помним имената. Да срещнем някой от тях на улицата, ще го подминем. Папкат си едрите заплати и хич не ги еня как е народецът!”, теглят им по една благословия пловдивчани. Не съм съгласен. Крайни са. Не са безлични депутатите, а много скромни. Не парадират как лягат и стават с мисълта за електората. Не държат да са популярни като фолк звезди. Един ден историята ще ги оцени. Понасят обидите. Този, да речем, дето през живота си не е близвал спиртна напитка, го набедиха, че мирише на джибри. Той ходи със спарче и сапун в джоба си, а го нарочиха, че не се къпе. Дългопишковец е, а налитат да то бият в кулоарите, все едно че някой безпишковец. Бил рошав, ами няма време да отиде да си оправи фризурата. Никакво народно състрадание. И аз вече съм несъстрадателен към него. Като го видя, получавам колики. И затова вдигнах бялото знаме на избирател.
Ами с футбола в Пловдив!? Кой ли куц кон не взеха на „Колежа” и на „Лаута”. Направихме им нови стадиони за милиони. Все едно на тях ще играят „Реал” Мадрид и Барса. А не отбори, които ще радват феновете с победи, ако ритат в Окръжна селска група. „И Анчелоти да дойде, и от целия африкански континент да се изредят ритнитопковци, все същите балетисти ще са. Приказките на Крушарски и ПИМК-ковеца са големи. Разтягане на локуми. Дават дума да не изпаднат тази година, а до година-две да грабнат шампионската купа.”, беснеят запалянковците. Без да проявяват състрадателност. Все пак момчетата тичат, не са се излегнали в шезлонг на герена.
И аз вече не съм футболен състрадалко. Не ми е удобно какво почнах да скандирам по време на мач. Чак се изчервявам от епитетите си. Затова и по тази линия вдигнах бялото знаме.
Добре ми е така. Пия си ракийката, чата си с която плеймейтка искам, вече за нищо не се кося. Стягам си куфарите за седмица лайф из лайф на Нареченски бани.