Църквата не обича Ботев, защото уж е атеист, а се меси в духовните им дела. Светият синод наема продажника Петър Наумов, за да скалъпи пасквила В класацията на литературния позор у нас златният медал свети на “Чий е Ботев?”. Това писание омърси хартията през 1929 година. С подзаглавие “Нравственият лик на тая зловеща личност”. И още едно: “Ботев или Левски е хероят на България?”
Росен ТАХОВ
Хиляда екземпляра излизат от печатницата на Армейския военно-издателски фонд. Цената е 40 тогавашни девалвирали лева. Авторът се е подписал като Макдъф. Сътворил е 116 страница хули срещу поета, жертвал себе си за свободата на отечеството.
Сквернословецът сочи, че Христо Ботев е мерзавец, лъжец, крадец, подлец, егоист, страхливец, завистник, интригант, пияница, развратник. Поема си дъх и продължава: лицемер, мошеник, бандит, тиранин, злодей, предател. Накрая се изкашля, за да обобщи - Христо Ботев е национален престъпник!
Петър Динеков нарича четивото “най-глупавата и долна книга, която някога е излизала на български език”. Настоява текстописецът да бъде наказан по-осезателно от една обикновена конфискация на клеветата. Литературният критик е разгневен: “В България има закони, по които, ако наругаеш един касапин, тоя последният ще те даде под съд. Но да охулиш името на Ботев, за хулителите няма ли съд?”
Веднага след Освобождението Христо Ботев е отричан. През 1888 г. излиза биографията на Захари Стоянов. Просветният министър Георги Живков настръхва. Среща автора и се нахвърля върху него: “Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?”
Скоро обаче силните на деня проумяват, че не могат без Ботев. Всяка партия дърпа за пешовете смаяния поет. Иска да го пришие към себе си и докаже, че има титаничен предшественик. “Наш е!”, скандират отляво. “Кощунствате, наш е!”, надвикват ги отдясно.
През 1880 г. по инициатива на поборника Иван Андонов излиза второто издание на “Песни и стихотворения”. Захари Стоянов хроникира в дневника си: “Аутодафе. Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). “Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим”, казали светците.”
Чернокапците, които са пословично злопаметни, нанасят решителния удар в приснопаметната 1929 година. Проф. Филип Панайотов сочи, че тъкмо Светият синод наема продажника Петър Наумов. Плаща му щедър хонорар, за да скалъпи пасквила. Той не отговаря на въпроса “Чий е Ботев?”, със замах отсича: “Ничий е Ботев!”
Става дума за “снемане на маската”. За дегероизация по изконен български модел. Ганювецът сучи мустак, когато му се подшушне, че Иван Вазов е имал много любовници. Налива си още едно, като чуе, че Димчо Дебелянов е зачервявал нос от пиене. И те са като мене, доволен е той. Или обратното - и аз съм като тях.
Ето как е интерпретирано учителството на Христо Ботев в бесарабското село Задунаевка:
“Като засвирвали гайдите, той почвал да трепери, хвърлял дрехите, събувал се бос, мазал се с масло, плющал ръце и трошил кокали на мегдана. Имал е любовница селянка, грабил є от главата цветето, закачал я, подмигвал є, ревнувал я от другите, обикалял я, като ходила на вода, и пр. Вземал участие във всички ергенски занаятия, като кражба на гъски, кокошки и мисирки, които криели в тавана на училището, а после се събирали, пекли ги и се гощавали.”
“Ха, ха, ха! И това е “най-силният мъж на България”, хероят, с когото се осмелиха да затъмнят Левски!”, кикоти се Макдъф.
Проф. Александър Балабанов, любител на литературните куриози, купува “Чий е Ботев?”. Изчита първите няколко страници и хвърля пасквила в печката. После си измива ръцете. Със сапун!