Да започнем с едно народно словотворение: „Кога стана калайджия, кога ти почерня задника“. Народът е казал „задник“, а не гръб, примерно - ако ви смущава тази дума, сърдете се на него. Той обаче, поне във времената, когато съчиняваше подобни лафове, не си играеше на фалшива свенливост.
Кеворк КЕВОРКЯН
Специално този лаф е бил предизвикан от нашенци, които си вярват, че са нещо повече от това, което са, нахално ни се навират с несъществуващите си качества, ламтят за вниманието ни - какви калайджии, по дяволите, това сякаш е казано за днешните ни политикани, които изглежда дори не подозират, че себеизтъкването винаги е било осмивано, ако не и презирано. Понякога представяте ли си един живот, в който не ви се пречкат българските политици, а пък ако изобщо ги няма – е, това ще е представата на мнозина за Рая. Лишени сме от този късмет обаче, трябва да си я караме някак с тия с почернените задници, които са – защото българското нещастие винаги е в двойни дози – и шампиони на невнятното говорене, да бяха поне глухонеми някои от тях, щом са очевидни идиоти - но не, ние сме си орисани за двойната доза.
И телевизиите, които са главните съучастници на политиканите в безобразията им, също не ни щадят. Помислете си само, колко щастливи ще се почувствате, акт внезапно изчезне звукът от телевизора ви, какво удоволствие ще бъде да зяпаш само картинки от новините и от другият лицемерен жанр, който, неизвестно защо, са го кръстили „публицистика“ – какво блаженство е да гледаш, например, Паунка, без да чуваш нищо от онова, което тя казва - картинките се нижат една след друга и дори са цветни, а разговорът, който не чуваш, е направо вълшебен… Да спра дотук, че ще ви разплача с поредната ни неосъществима мечта.
Да се върнем при задниците. Вижте само какво прави народният гений: още преди да има политици, за телевизия пък изобщо да не говорим, съчинява поговорка, която ще ги застигне сто, двеста, а може би и петстотин години по-късно. Някой неизвестен човечец е имал страстта така да омесва думите, че те да изтраят далеч по-дълго, отколкото той изобщо си е представял. Тия лафове някои ги наричат „крилати“, защото прелитат през векове, казваш едни думи - и се оказва, че столетия по-късно политиците ни ще пострадат от тях: ще ги провидим като несръчни калайджии с почернени задници.
Как никой не се е сетил да извиси още повече това прозрение с една ода – тя щеше да стане нашата „Ода на радостта“ и можеше да бъде припозната и като химн на Европа, като нищо. Но и в този случай, както и в много други, свенливостта ни отново ни е попречила и сме останали закотвени в себе си.
И защо изобщо сме взели от белгийците, при това без да искаме позволение, фразата, с която толкова се гордеем – „Съединението прави силата“, та дори сме я изписали на фасадата на Парламента си. Само си помислете, колко по-достоверно щеше да стои там друг надпис – „Измамата може да ни почерни“. Той щеше да бъде стократно по-въздействаш, щеше да е и неувяхващо свидетелство за размаха на народния гений. Колкото и да се съмняваме понякога в него, истината е неоспорима, поне тази за несръчните калайджии и техните задници. Факт.Труд, със съкращение