Стрес - това за мен е градският транспорт на европейска София. Шофьорите искат по-високи заплати. Не, докато съм принудена да правя таран на тролеи 6 и 7, и да не ги пропускам да продължат, докато не се научат да спират до тротоара и да наклонят возилото.
Не и докато рейс 111 ме подминава в дъжда, защото съм единствена на спирката и количката ми изисква пускане на рампа, а той, "негово величество шофьорът", трябва да стане от седалката, да дойде и да съдейства. Това е и загуба на минути. Оставя ме там, в дъжда. Подминава ме като кошче за боклук. Да чакам следващия...
Там пък се счупи рампата. Изчакай другия... И т.н. И аз съм бързала за работа - БЧК е далече. Ден след ден битка, за да стигна до офиса. И така години.
Не ви е добре днес, нали? Съчувствам ви, разбирам. За кратко се докоснахте до проблема ми - колко е трудно без градски транспорт. Поне Метрото не ви е проблем. Тази история можеха да разкажат стотици хиляди хора в колички. И не само от София. Много от тях са невидими. Защо ли?"лупа