Я ми кажи ти, дето знаеш кои са Сивушка и Белчо и това осмисля живота ти – знаеш ли кои са например Слав кея и Арап Мерджан от знаковата възрожденска творба на поп Минчо Кънчев „Видрица“? Не знаеш, откъде ще знаеш, като не си изучавал този текст! И аз, дето съм го изучавал поради спецификата на образованието си, трябва ли сега да кажа за теб: „Баси тъпака! Да не знае кои са Слав кея и Арап Мерджан! Копаем дъното! Нямаме държава! Срам ме е, че съм българин!“? Ако не си чел „Алиса“ и те попитам кои са Туидълди и Туидълдъм, а пък ти ми кажеш, че са средновековни шотландски замъци или пък ранни модели на Бентли, трябва ли да се запревивам от смях и да те соча с крив пръст?
Иван СТАМБОЛОВ – ЗУЛА
Много повече са нещата, които човек не знае, от онези, които знае. Грях е да изследваме и доказваме всичко. Творението е преди всичко тайна. И това, което е казал еретикът – ректор на Пражкия университет и идеолог на чешката реформация, не го е казал нито с ирония, нито с горчивина, а с уважение. Кой е този еретик? Какво е казал? Има си хас да не знаете, след като знаете кои са Сивушка и Белчо!
„Младият участник“ в телевизионното състезание, с когото се гаврят вече повече от седмица, има една единствена вина – когато са го питали кои са Сивушка и Белчо, е трябвало просто да каже „не знам“. Никой не длъжен да знае и неведението по такъв въпрос не прави никого глупав или неук. Ако не познаваш „На браздата“, еднакво правдоподобно е Сивушка и Белчо да са зайчета, морски свинчета, канарчета или рибки. Нещо повече: ако не знаеш какви са, много по-достойно е да се опиташ да отгатнеш, защото това говори за някаква мисъл, а не за прашен склад с ненужни знания а ла Димо Падалски в „Минута е много“ (Как се нарича най-голямата автобусна спирка в Етиопия?). Зайчета. Защо пък да не са зайчета, когато ги чуваш за първи път! По-вероятно е да са такива, отколкото дует за народни песни.
И тук може би е редно да поставим въпроса: ужасяваща трагедия ли е, че произведения като „На браздата“ отпадат от учебната програма? Разбира се, че не е. Този разказ е тенденциозен и релевантен към друга действителност, която вече не съществува. Отразява обществени отношения, които вече ги няма, обаче текстът изисква от нас да се ангажираме емоционално с тези отношения. Вместо за живота на орящи с волове селяни, ученическата литература е по-добре да разказва з урбанизацията в индустриалната и постиндустриалната епоха. За баба и дядо селяни, за техните деца преселници и за внуците им вече гражданчета. Тогава в литературата ще я има онази колизия на култури, която я има и в ежедневието и децата по-лесно ще изградят моралните си ценности.
Само моля да не вкарвате в учебниците текстове на официозните дихатели, дето и те не знаят какво искат да кажат. Или пък сюжети за хомосексуалистчета и трансджендърчета. Че тогава ще вземем сопите./Трибун, със съкращение, заглавието на Пловдивмедия