Световна сензация ще станат 3 семейства от Пловдив, които бяха открити на Джендем тепе. Почти 30 години те са скрили от цивилизацията. Живеят като племе от амазонската джунгла. Далеч от хората, разчитащи единствено на природата.

Динко ПЕТКОВ

Открилият ги учител-пенсионер държи да остане анонимен: „Ако разберат кой съм, медиите ще ме нападнат!“, обяснява той. Разкрива, че попаднал на отшелниците случайно. Бил на Джендем тепе, за да проучи къде най-много ще има гъби, за да отидат семейно да ги берат в деня на предсрочните избори.
Трите семейства доброволно решили да се качат на Джендема, за да оцелеят. Това станало точно по времето, когато Жан Виденов бил премиер.
Възползвали се, че този хълм бил най-непрестъпният в Пловдив. Направили си уютни землянки. Храната си осигурявали сами. Мъжете ловували сърнички, диви прасета и зайци. Жените събирали плодове от дърветата и ядлива зеленина. Високият храсталак ги прикривал от ненадейни срещи с хора. Появавали ли се такива, те моментално се мушвали в укритията си.
Водели активен социален живот. Една от жените преди била учителка в Механото. Тя организирала обучението на децата. Всеки ден те ходели на импровизираното училище. Усвоявали материала според програмата на образователното министерство. Двама от учениците й избрали да се върнат в цивилизацията, продължавайки в Пловдивския университет. Повече не се върнали в землянките. Прекъснали връзките със семействата си, запазвайки тайната им. Наскоро завършили висшето си. Един станал докторант. Научната му работа била „Евроантлантическото звучене на поезията на Спас Гърневски“. Любимите му стихотворения на бившия пловдивски кмет и депутат били класическите му оди за Димитър Благоев и Георги Димитров.
Заради природно-здравословното им хранене, никой от покрилите се на Джендема не хващал болести. Ако все пак някой се почувствал неразположен, прибягвал до чай от билките наоколо. Не казват какви са, за да не тръгнат тълпи да ги събират.
Бивш инженер от комбината за мотокари „Рекорд“ се заблудил в шубраците и по неволя се оказал на автобусната спирка в подножието на хълма. Това се случило съвсем наскоро. Паникьосан, качил се в автобус № 116. Получил задух, полуинфаркт, ишиас и дискова херния, докато обиколил града. Примрял, успял да слезе на същата спирка, от която се качил. Лазешком се довлякъл до землянката си. „Бях в ада!“, разказвал той, плюейки си в пазвата, гълтайки с шепи билките.
Контактът на 3-те семейства с външния свят бил единствено един стар ВЕФ. Носталгично им напомнял предишния живот. Пестели обаче батерията му. Пускали го от време на време, когато някой се провиквал натъжено: „Цъкни, майна, вефа, да чуем Кидика как са дере!“. И заедно с него припявали „Ей живот, здравей, здравей!“.